И  днес както от две години и половина на сам биологичният ми часовник изпревари алармата на телефона. Вторник е. Работен ден. Събудих се внезапно пак като войник в казарма и изскочих измежду събраните на топка чаршафи. Вратата на терасата беше отворена. Валеше проливен дъжд. Обикновено в такава ситуация се дразнех че няма да мога да облека най-новата си риза, и че ще трябва отново да чакам цяла вечност за такси. Но днес беше някак си по-различно. Съгледах на масата до лаптопа празните чаши и празната бутилка уиски. Този път лаптопа не беше изключен, а от екрана му ми се блеще6е насреща един топъл и същевременно пронизително укорителен поглед, поглед на един много красив човек. Тогава погледна през отворената на терасата врата и почувствах че нещо си е отишло. Аз нямам никакъв домашен любимец който може да е избягал през отворената врата. Не се чувствах много добре. Но нямах главоболие, странно след толкова литри бяло вино поднесено в компанията на една от най-добрите ми приятелки, и след бутилката 40 градусова горчилка изляла се във вечно дърдорещата ми уста. Болеше ме нещо друго между гърдите. Погледнах отново облещеното на монитора лице. Стори ми се за миг че чух „ГЛУПАК”. Странно бях съвсем сам в къщи. Помислих си че халюцинирам. Няма начин това да се случи на мен защото не използвам никакви наркотични вещества. Погледнах пак монитора и ето отново в главата ми прокънтя пак познат глас: „ГЛУПАК” – силно и отчетливо. Не знаех чии е гласа но ми беше много познат. Чувал съм го в по ниски и нежни тонове. Сетих се! За секунда ми минаха 2 дни през главата. Затворих с ярост лаптопа. Отидох на терасата и извикаш силно името на лицето от лаптопа да се върне. Знаех. Той няма да се върне. Няма да се върне. Не и при един „ГЛУПАК”. Заболя ме още повече. Той не беше минал тихо през вратата, след като сам се унесъл над новата книга която чета през вратата. Той беше минал с гръм и трясък през сърцето ми. Еврика! Само че не открих Архимедовият закон, а открих нещо което не бих искал никога да откривам. Открих защо имам остра болка в гърдите. Малкото юмруче намиращо се там след 22 години весела и ритмично туптяща служба ми беше сърдито. Беше  се свило и едва-едва потропваше. Поопипах – там си беше. Но беше наранено. Започнах да му се извинявам когато звънна телефона. Вдигнах и разбрах. Че все още съм по боксерки а таксито вече чака пред входа да ме отведе до мястото на което са чувствам най сигурно – моят офис. Приготвих се набързо и се упътих към асансьора. Шофьорът, като никога беше млад и лъчезарен човек, а не дебел мазен потен циганин. Казах адреса и се отпуснах на седалката. След известно време се сепнах от непознат глас. Не този път не беше тапета на лаптопа, беше шофьора. Каза ми:

               - Абе пич не си казвай какъв голям глупак и идиот си. Ти сигурно си го знаеш. Кажи го на човека който си наранил.

               - Казах го много пъти. – отговорих машинално аз.

               - И какво като го каза? – ми се хили насреща тъпо човека.

               - И на мен ми го казаха.

               - Е, пич какво да ти кажа. Аз като се изложа пред приятелката си ……….

               - Замълчете ако обичате и си гледайте пътя.

   Не искам психологически консултации и нравствени съвети в 08,30 в такси от непознат. Дадох му бакшиш и му благодарих. Озадачих се защо му казах благодаря. Май този път не беше защото сам много любезен о учтив – никога не съм бил.

„- Абе пич не си казвай какъв голям глупак и идиот си. Ти сигурно си го знаеш. Кажи го на човека който си наранил.” -  Ето за какво съм му благодарил. Веднага пребърках чантата за телефона и започнах да търся strannik – ужас нямах такъв контакт в телефона. И тогава се сетих контакта се казваше вече по друг начин в телефона ми. Намерих го. Не успях да натисна зеленият бутон за набиране. Малкото юмруче се разбуди и ми каза остро.

-         Какво правиш бе ГЛУПАК. Остави времето да направи каквото трябва.

-         Времето ли. Я да мълчиш! Никога не сам си оставал нещата на времето и съдбата.

-         Това не ти е бизнес и финанси, бе ГЛУПАК. Остави времето и сърцето да намерят вратичката в закона наречен любов и да ти я покажат.

-         Нямам време да чакам. Нечие друго разбито сърце ще намери път към сърцето на strannik-а. Тогава за какво ще мие съвета ти.

Цял ден стоях в офиса, гледах тъпо и сериозно както винаги и работех на пълна пара. Стана 17,00. Леле как лети деня. Искам да не става 18,00. Какво ще правя ще трябва да съм пак сам в къщи пред бутилката или книгата и тази физиономия да ме гледа порицателно и обидено. Седнах на стълбите с цигара в едната ръка и телефона в другата. А юмручето пак.

-         Няма такъв инат като теб. Троши си главата. После да не кажеш, че не съм те предупредил. Така и никога не ме слушаш, поне да направим и двамата компромис. Не му звъни. Напиши това което искаш да кажеш. Вина ги си цитирал Платон – Казаното отлита писаното остава.

-         Ей! Юмруче много си готино.

Хвърлих цигарата и пред клавиатурата на празен Word file.

А то станало врене да си ходя. Леле колко думи и пак не написах това, което щях да кажа по телефона. Няма значение, тои като чете това ще разбере по-добре какво сам му казал, отколкото ако му го напиша. Освен красотата и интелекта му са на ниво.

Да изтрия ли последния ред или не. Не. Няма да го трия, това не е четка или комплимент, аз не съм бил май никога по четките, то си е истина истините не бива да се премълчават. Така че няма да го изтрия.

да шибанко е

но се случи

...му се не види!

Разказът е чудесен и забавен .Държа ме докрай в напрежение , за да разбера още по-вече подробности , но не успях да задоволя любопитството си .За жена е простено да е любопитна , а какво е простено за мъж ?

Поздрави !

Ти си достатъчно интелигентна за да разбереш че няма никакши капани.
Поздрави

Е, добре ще ти отговоря - от обща култура " За мъж е простено да се оправдава ", само това !