Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.09.2008 17:34 - На хижа забързо...
Автор: apolonspirit Категория: Лични дневници   
Прочетен: 2125 Коментари: 6 Гласове:
0



-        Не мисля че беше добра идея да отидем точно в това забравено от Бога място на хижа. Не сте ли съгласни с мен?

Каза Снежана гледайки учудено обстановката наоколо.

Обстановка като обстановка. Не виждах нищо плашещо и притеснително в цялата история. Знаех си, че не беше добра идея да забираме момиче с нас. Както се казва по-добре когато човек е решил да отиде да си почине сред природата по мъжко по-добре наистина да го направи по мъжки.

Въпреки че ако трябва да бъда искрен и мен малко ме притесни факта, че бяхме на около 10 километра от главния път. Ходихме до мястото пеш. Едва намерихме вилата по картата и упътването което ни бяха дали от туристическата агенция. Но какво пък толкова малко да се раздвижим натоварени като магарета с храна и напитки. Когато се измори човек, според мен, после се наслаждава по-добре на вечерята с приятна компания, каквато бяхме и този път.

-        Недей да нервничиш и да се опитваш да развалиш настроението и на останалите. Отпусни се и се наслади на природата. Ако бъдеш послушна ще те оставим да си избереш стая първа.

-        Не ми пука за стаята. Ако в тъпата хижа няма ток и топла вода просто ще бъдете убити и тримата.

Женска му работа. Помислих си аз за пореден път.,

-        Е момчета и „момиче” пристигнахме. Това трябва да е нашият „дом” за следващите няколко дни.

На края на пътеката се откри невероятна поляна заобиколена от вековни дъбове. В дъното на тази природна хралупа, ако мога така да я нарека/никога не ме е бивало в описанията на природни картини/ се намираше много- добре изглеждаща на външен вид и доста голяма двуетажна къща.  Настанихме се ние и за радост на Снежана хижата правеше конкуренция на 3 звезден хотел, което наистина беше малко странно. Определено надмина очакванията ни. След като всички се изкъпаха и си починаха с по някоя и друга бира аз и Петър се заехме със скарата. Няма нищо по-хубаво от скара сред природата с приятели и студена бира.

След няколко часа целият отбор, ако може да се нарече отбор 4 души, добре почерпени решихме да обиколим и да разгледаме наоколо. Беше започнало да се смрачава. Въздуха беше невероятно свеж и ободряващ.

-        Искам да се прибираме вече. Става тъмно и тези прожектори дето сме ги взели не е знае колко време ще им издържат батериите. Моля ви момчета.

Добре развеселените Петър и Иван искаха да обиколят още обаче. Аз също не съм от феновете на дългите разходки и след като със Снежана не успяхме да ги убедим решихме да се приберем само двамата с нея. Когато влязохме ж хижата беше 23 часа. Решихме, че е рано да си лягаме и си сипахме малко вино да си „полафим”както обичам да му казвам/. Унесени от приказки и спомени за ученическите години /и четиримата бяхме учили заедно в техникума/ със Снежана така и не разбрахме как е станало 03,00 часа.

-        Защо тези двамата още ги няма? Забеляза ли колко е часа?

-        Да забелязах. Най-много да ги изяде някоя мечка, тъкмо ще има повече храна и напитки за нас. – успокоих я аз смеейки се.

-        Престани с твоя черен хумор, а се облечи и заминавай да ги намериш. Може да са се изгубили или да им се е случило нещо.

Едва ли им се е случило неща. Най –много да се заспали някъде ако са си сложили още алкохол в раниците. Няма начин момиче е трябва да и угодя и да отида да ги намеря наистина тези двама образи. Пък знае ли човек в гора сме всичко става.

Не бях изминал и 500 метра когато видях двамата ни съученици да търчат насреща ми. Като ме видяха спряха и започнаха да ходят съвсем нормално срещу мен като си шепнеха нещо.

-        Ха ха ха. Абе женчовци да не ви е страх от тъмното или да не сте видели някой заек да изскача от храсталака та бягате така.

-        Не бе естествено че не ни е страх. Стана ни студено а и се бяхме отдалечили доста и решихме да потичаме за да се стоплим. –каза Иван.

Петър избягваше погледа ми и мълчеше. Но това няма значение. Като се прибрахме Иван каза, че докато се разхождали му звъннала майка му да му каже, че сестра му са я приели вечерта по спешност в болница и трябвало да се приберем още утре възможно най-рано. Защо искаше толкова настоятелно да си тръгнем не знам. Сестра му не била много зле, просто не знае ли какво и е. Но все пак сме приятели и всичко знаехме колко силно е привързан Ванката към сестра си и се съгласихме че наистина е най-добре сутринта рано да тръгнем към София. Всички се запътихме към топлите легла за да може да се наспим. След час някъде се събудих от силния вик на Петьо, с който бяхме в една стая. Той крещеше на сън. „-Не, моля ви се, ние не сме искали да ви обезпокоим. Ще направим всичко което кажете. Само ни пуснете да си тръгнем.

Разтърсих го здравата за да се събуди.

-        Какво става бе пич. Май сънува кошмар.

-        А да нищо особено случвало ми се е и преди. Лягай, че след няколко часа трябва да шофираш.

-        Чакай малко кажи ми какво се е случило. Познаваме се отдавна. А и ти не си от хората които могат да лъжат. Първо на Иван на сестра му и няма нищо, защото мобилния му беше в хижата и майка му няма как да ми звънне. Не ми казвай, че е звъннала на теб защото много добре знам че ти няма номера. Защо искате и двамата непременно да си тръгнем толкова бързо какво е станало.

Петьо почти не заплака. Гледаше ме с един много уплашен поглед. Странно, той не е от страхливите какво ли им се е случило докато ги нямаше.

-        Знам, че звучи невероятно и няма да ни повярвате, затова решихме да измислим историята със сестра му за да ви накараме да си тръгнем. Така нищо няма да ни се случи. Не бива да оставаме тука.

-        Добре, спокойно тръгваме си утре. Няма нищо да кажа на Снежа. Кажи какво стана. Да не сте срещнали някои идиоти да са ви заплашвали нещо.

-        Не нищо подобно. Мислиш ли, че има други луди тука освен нас. Искам да ме слушаш и да не ме прекъсваш. Моля те. Не си длъжен да вярваш.

-        Ок Петьо. Кажи ми какво стана. Няма да те прекъсвам и няма да ти опонирам обещавам. А и нали вече се разбрахме че се прибираме. 

-        Не бяха минали и 20 минути след като ти и Снежа си тръгнахте. Ние продължихме наред. Искахме да по разгледаме. Говорехме си и аз не помня вече за какво, когато зад нас се чу глас „Нямате право да сте тука”. Двамата с Иван се обърнахме стреснат но не видяхме никой. Решихме, че ни се е дочлуло, въпреки че не бяхме много пили, но все пак така решихме и продължихме напред. След една минута пак същия глас. Беше дълбок и звучеше като ехо идващо от някакъв много дълбок кладенец. Тогава вече наистина се уплашихме и закрачихме с ускорен ход в обратната посока. Тога стана нещо невероятно, и във филмите не бях виждал такова неща. На няколко метра пред нас два големи дъба се наклониха и образуваха нещо като арка. А нямаше никакъв вятър. Спряхме се. Сърцата ни биеха толкова учестено, че и двамата си ги чувахме ясно и отчетливо. Тогава цялата арка се освети с ослепително силна бяла светлина, а по средата в светлината стоеше ей така в нищото едно зелено-кафеникаво нещо приличащо на троловете от детските филмчета. Това нещо каза с онзи странен глас, че не бива да сме тука и никой не си тръгва от тука. Двамата започнахме да ревем като малки деца и да се молим на тъпото същество да ни пусне, и да обещаваме че веднага ще си заминем. То ни прекъсна когато казахме че четиримата веднага ще си тръгнем от гората. Каза ни:”Гората не може без сезоните. Те за четири и са зависими и не могат един без друг. Ако останат сами гората ще загине. Тъмното е страх. Светлината е любов. Тръгнете по изгрев и никога повече не се връщайте.” Каквото и да значат тези думи, който сигурно никога няма да забрава. И сега настръхвам целия като ти разказвам всичко това.

Погледнах през прозореца без да кажа нищо на Петьо. Слънцето вече изгряваше. Никога не съм вярвал в такива неща, но двамата нямат никаква полза да ни развалят почивката. А и са ми най-добрите приятели.

-        Отивай да ги събудиш онези двамата и да си вървим. Все едно нищо не си ми казал, както ти обещах.

След около двадесетина минути натоварили раниците тръгнахме по пътеката към главния път, за да стигнем до колата.

-        Ей момчета вижте какво е това на капака на джипа?

И тримата без Снежана гледахме като парализирани. На капака с много пожълтели листа беше изписано цифрата четири. Спогледахме се. Усетих, че на Иван и Петьо очите им се насълзяват. Приближих се до колата. Махнах с ръка всичките листа.

- Хайде банда товарете се, че трябва да побързаме. Трябва да спрем да вземем цветя или някаква играчка на сестра ти, нали?

По пътя за си мислих за разказа на Петър. Никога не бях карал толкова бързо и рисково. Все едно, че наистина на Ванката сестрата беше в болница. Бях твърдо решен да отида пак в тази хижа…

 



Тагове:   хижа,


Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. kleopatrasv - Много увлекателно разказваш....
16.09.2008 22:16
Прочетох го на един дъх и пак го повторих. Загадъчен замисъл и невероятен развой на ситуацията .
Поздравления !
цитирай
2. apolonspirit - :) kleopatrasv
17.09.2008 00:29
Благодаря радвам се, че ти е харесало.
цитирай
3. glarus - Прилича на истинска случка.
17.09.2008 18:18
Не бих ти прекъснала мислите , ако има продължение, но това може да се случи със всеки ако попадне на такова място (с доста екстри).
Просто са ви предпазили от нещо , ако сте навлезли в "тяхна територия"...
Много добре е написано!
цитирай
4. apolonspirit - :) glarus
18.09.2008 09:31
Благодаря за добрата оценка.
цитирай
5. allbi - пиши!
10.10.2008 01:31
къде се скри?
пиши! пиши! липсваш ...:(
цитирай
6. apollon - на научен език това е типична алк...
01.08.2010 02:51
на научен език това е типична алкохолна делюзия при двама пили индивиди
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: apolonspirit
Категория: Лични дневници
Прочетен: 83062
Постинги: 35
Коментари: 201
Гласове: 615
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031